Ето, че дойде време да затворим първия етап от обучението ми.Това стана миналата Неделя на Конявската планина, от където ми се случи, този път смея да твърдя, първият истински полет.Казвам истински защото денивилацията е към 700м, лети се на над 200м височина над терена, като разстояние 2-2.5 километра а като време 10 минути....малее ама какви десет МИНУТИ.Времето се изкриви.Наистина, стори ми се, че бе миг от вечността.А по наше време - 10 минутки.С този полет ми се сбъдна мечтата да летя на делтапланер.
По същество.На старта, до кулата вятърът беше югозапад, демек - чело с добра сила 3-4м/с.С Митака направихме разчет на полета като задачи и цел на кацане.Задачи : поддържане на курс към поляната за кацане, съобразяване с препятствията (жици и дървета) и заход за кацане, което включва определяне на подходящата височина за влизане във финалната права, както и посоката на кацане.
При излитането гледах да го затичам на макс доколкото ми позволяваше терена, тъкмо като стигнах една малка тераска крилото ме взе.Вече лягам без да се замислям и се одървих.......
уау... трябваха ми няколко мига да се окопитя и да се отпусна тялом и гърлом(мале що викане падна),ама то голям кеф...Наистина невероятно и неописуемо усещане пожелавам всекиму да го изпита независимо чрез какво средство.Имах работа по запазването на курса, защото вятърът ме отнасяше.Естественно тези корекции ми помогнаха да тренирам завоите.Над ендна падина усетих леко качване, защото вятърът и идваше отдолу и тя му действаше като трамплин.После над една поляна пак усетих лека термика, съдя че е било термика, защото крилото се поулюля и с лицето почувствах леко затоплен въздух, а с корема си усетих качването.Прелетях далекопроводите на доволна височина, отпуснах спийдбара за постигане на крайцерска скорост пък и защото от шубе си го карах бая нафирено крилото, ама какво да се прави инстинкти..."Височина+скорост=живот".Това Митака ми го е казвал и аз ЯКО давах живот
, демек скорост.Стигнах над поляната(полето)за кацане, забелязах две овощни градинки, които отгоре не се виждаха та и с това трябваше да се съобразя.Направих "пе" захода за кацане, като при последния завой за влизане в правата за приземяванене придърпах повечко за скорост, което доведе до още по-приятни усещания и тъй като се оказах с леко гръбен вятър не се наложи да избутвам много а по скоро да поема скоростта с бягане.Стана добре и кацнах на крака без грухане.Имаше малко стъбла от слънчоглед, които барабаниха по спийдбара(долната част на рамката за управление) по време на захода ама това беше за украса.
Е това беше, после изчаках да се приземят Митака и неговата пасажерка за тринайсетия полет, благополучен разбира се, има го документиран даже.Чичо Янчо свали колата и моята лична и морална подкрепа - Катето от старта, сглобихме и хайде ....
До нови срещи и все така приятни емоций на планината!