За пръв път летях тази година с поправената ми и завършена екипировка, която не трябва да ме предава тази година, а я чакат 4 състезания. Излетях много леко пред очите на няколко парапланериста и веднага се навинтих над телевизионната кула на Конявска планина. Условията изглеждаха много добри, с оформени качвания до 5 метра в секунда. Веднага ми стана ясно, че няма да е никакъв проблем да прелетя до Радомир. Пуснах на североизток, въпреки че вече ми беше ясно, че сбруята ми се нуждае от донастройване. Бях сменил карбоновата кора на гърба и всички въженца бях настроил на сухо в къщи. Донастрояването се състои в преместването на две възелчета, но става само на земята. Е ще се наложи така да издържа до Радомир. Все пак ми мина мисълта да си кацна в София. Знаеш, че ще се изморя много повече и е редно да кацна, да си донастроя сбруята и следващия път да лета спокойно. Кристалната ярка гледка и хубавите термики ме изкушиха да насиля физиката си и да прелетя по надалеч и по високо. Витоща приближаваше бързо и полегатия и висок южен склон завършващ с снежнобелите си върхове изглеждаше внушаващо. Знаех, че трябв да има добро качване там някъде. Да но нямяше. Бях на 1500 м. но най-близките кацалки бяха срещу вятъра. Тук поспрях с прелета, защото обхождах и търсих термика, с която да прехвърля планината. Да но нямаше, само слаби 1-2-ойки,които повече ме вкарваха към Владайски прохот, където няй вероятно имаше изтичане и ускорен поток. Реших да избягам от там и тръгнах на изток, с идеята ако няма термика и губя височина да тръгна към поляните за кацане около Чуй Петльово. След 10 минути чакане на добра термика се появи. Тя ме изстрела на почти 3000 метра откъдето гледката беше внушаваща, а Витоша беше като на длан. От там остана единствения проблем да кацна на Драгалевци и да унищожа набраната височина, за да не навлизам в забранената за мен зона на въздушното пространство.
